За здраве кмете!

След като пуснах публикацията от барчето в село Добра поляна(750 жители) тръгнахме да търсим място за нощуване и в питане за изоставена къща всички ни препращаха към кмета... Казваха „питайте кмета – той ще ви помогне”. Решихме се да го питаме и той веднага се отзова и предложи стая в кметството с печка на дърва и ток. Али Али – кмета на село Добра поляна се оказа много добър човек. В цялата сграда нямаше никой. Изпрахме се и се изкъпахме. Спахме на най-високата температура досега – 20 градуса. На другия ден Али Али ни покани в кабинета си и ни разказа историята си. Кмет е само от 3 месеца след като е бил 16 години по тировете в цяла Европа. Спомняше си с горчивина как са дошли с автомати през 1986-та година(моята рожденна!?) от комунистическия режим да им сменят имената. Показа ни библиотеката, музейната експозиция, ритуалната зала и за капак от образцовия магазин в селото ни купи една торба храна : ) Много добри хора срещнахме в село Добра поляна.

музейната стая :)

библиотеката

село Добра поляна

любопитната кокошка

Тръгнахме по черния път към Снягово (където имаше доста сняг), Речица и стигнахме в Дъскотна. Мислехме да останем в Дъскотна, но не срещнахме подходящите хора и не намерихме подходящата къща за подслон. Продължихме към Планиница(1500 жители) – други 5 км на запад, но още километър преди селото намерихме къщичка на билото, подходяща за пренощуване. Попитахме местния кравар, който беше наблизо дали някой живее там, и той отговори ‘не’. Решихме да останем, понеже чакахме гости – приятели от Варна, носещи ни храна и хубаво настроение :) Оказа се перфектна за нашия случай. Гостите дойдоха, изкарахме супер вечер, но на сутринта дойдоха двамата полицаи Николай и Али да ни питат какво правим там. След обяснения от наша страна какво точно правим те се отнесоха много любезно и ни подканиха да отидем с тях в селото и да говорим с кмета. Кмета Исмаил Осман беше повече от положително настроен към нас. Предостави ни къщата (която се оказа стара военна застава) и след формално писане на обяснения всички останахме доволни. Вече имахме официално разрешение да бъдем там. Решихме да си починем същия ден след 7 дни вървене и се отдадохме на пълен релакс. Приятелите ни си заминаха откъдето са дошли. Готвихме си цял ден различни вкусотии и деня се изниза. 

'заставата'

местното РПУ

джамията в село Планиница

ветерана

друг ветеран

петльо позира :))

На 9тия ден продължихме по пътя. Имаше извънредно много чешми  и любовта ми към водата си оказа влияние. Реших да ги снимам и правя колекция от чешми :) След Планиница минахме през Рупча, Люляково, Съединение и стигнахме село Камчия (67 жители) по асфалтовия път. Там случайно се заговорихме с Гьорсел – местния кръчмар и той ни покани да останем в тях. Живее със съпругата си Мария. Много добри хора с много спомени за разказване. Живели в Холандия дълго време, но от няколко години се върнали да живеят щастливо в селото. Двамата си имат хобита. Мария шие красиви гоблени, а Гьорсел намира стари съкровища с металотърсач. В кръчмата всички много ни се радваха и ни даваха буркани собствена реколта да ги помним с добро. Изкарахме хубава вечер до късно със сладки приказки в къщата им. За пръв път някой ни кани да му бъдем истински гости в къщата. На другия ден Гьорсел реши да дойде с нас (отново за първи път някой идва с нас:) до язовир Камчия и ни показа красива гледка от високо към язовира. Пресякохме Ришкия проход. Носеше си металотърсача да практикува хобито си на път към дома.

Минахме през призрачни села с разрушени къщи без жители – Змеево, Рупча и стигнахме Смочево. Там намерихме порутени къщи от които едната беше с хубав покрив и останахме в нея за вечерта. Запалихме огън в една голяма тенджера, предназначена именно за това и си изсушихме мокрите дрехи и обувки. Вечерта температурата беше 0 градуса и на сутринта Земята бе покрита с тънка снежна покривка. 

Продължихме по черния път към Каменско (поредното призрачно село, но все пак с някакъв живот) след което по стария асфалтов път стигнахме Манолич. Продължихме към Велислав и стигнахме Везенково(400 жители). Там на мегдана ни заговори Албена - секретарката на кмета, предложи ни един фургон с ток и след последвалия разговор с кмета Господин Тонев същия се съгласи да ни предостави фургончето за вечерта. Имаше ток и печка тип ‘духалка’.Представляваше сглобяема постройка нов стил 2м на 3м, предназначена да подслонява децата докато чакат автобуса за училище в Сунгурларе. Изкарахме топла вечер и успях да напиша публикацията. На сутринта кмета ни прие в кабинета си и ни разказа истории за селото. Кадър Факли - старото име на селото се сненя официално през 1936-та на Везенково. Патрона е Константин Везенков - виден лекар от опълченците на Шипка. 1952-та - цялото село е електрифицирано. Основно поминъка е животновъдство и в частност овцевъдство. Научих и нова дума - 'ебанжия' - означаваща 'другоселец' :)) Продължихме на запад по пътя през Садово и стигнахме село Медвен(250 жители), където след търсене намерихме една къща за гости с чорбаджия чичо Кольо, който реши да ни подслони в една от стаите, с уговорка да не ползваме ток за отопление и вода. Поне компютърът можеше да ползвам:) Имаше интернет и спокойно успях да обновя блога. Цял ден валя сняг.

 кмета на Везенково - Господин Тонев

 
   на площада във Везенково. Това фургонче беше нашата къща за една вечер :))

и в ледените води не ми пада усмивката ! :)))